
ЗАРЕЖДАНЕ...
Последните хора от Лещен говорят на таен език | ||||||
| ||||||
Това са бай Атанас и баба Донка. Те са важни, защото знаят един от най-старите тайни говори на Балканите - т. нар. зидарски език. От години той е обект на научно изследване и за съжаление е на изчезване. Бай Атанас и Донка живеят в каменна триетажна къща, строена от дядото на мъжа. Твърдят, че и след 55 г. брак се обичат и нищо не може да ги раздели. Наричан още мещренски, мащерски, дюлгерски, този т. нар. таен език бил говорен предимно по време на турското робство само от мъжете и само от зидарите. Измислен е от албански занаятчии, които преди живеели по границите на България. От уста на уста дюлгерският говор се предал и на българите. По-късно се превърнал и в оръжие на зидарите срещу турците, които не разбирали нито дума от това, което раята си казвала. Така свободно заговорничели срещу тях. Днес уникалният таен говор на зидарите се владее от все по-малко хора и на практика е на изчезване. Говорят го неколцина. Като бай Атанас. Щом влизаме в двора му, той и жена му сърдечно ни посрещат. Явно обичат гости, защото още преди да прекрачим прага, главата на семейството нарежда на жена си: "Випе ми една чучола." После превежда: "Това на дюлгерски означава сйпи една ракия. Ние дюлгеро така си говорим." И нищо че почти няма зъби, бай Атанас е решил да ни шашне. "Много чиновата пляка. Навремето ние, майсторите, от покривите на къщите така подвиквахме на момите: "Ей... хубава жена на фронта", обяснява. А бабата не ревнува, тя си го познава, че не е изневерник и категорично казва: "Сине, още се обичаме, да знаеш. Не знам как така стават тия неща, сигурно е с Божията помощ." "Питай ме още нещо. Мога цял ден да ти говоря. Този език съм го наследил от бащата на моя баща", включва се отново бай Атанас. Нищо че е на 85 г. и е последният жител на селото, той е и модерен. Облечен е с дънки и пурпурен пуловер. Сините му очи те гледат строго, изпитателно. "Аз съм последният, който го може тайния език. Синът ми знае само една-две думи, а внук ми нищо не вдява", разяснява той. После отново подема: "Долче шума жарто. Или иначе казано: дай огънче." Докато говорим, сме седнали в двора на къщата му. Всичко е от камък, само пейката и кошарата за животните са дървени. Върху дувара се вее българското знаме. И сякаш времето за миг е спряло в ХVIII век. "Тука идват вече много софиянци, търсят спокойствието, строят къщи и чардаци с гледка към Пирин", връща те в реалността баба Донка. Малко й е мъчно за старото време, когато в селото имало много деца. За разлика от тогава сега е пълно със строители. Те са млади и повечето са от близките градове. И, разбира се, не знаят мащерски. Дори не са и чували, че има такъв език. "Говорехме го, докато строяхме къщите на чорбаджиите. Навремето непрекъснато обикаляхме страната", връща се в миналото бай Атанас. Личи си, че сега му липсват ония времена и най-вече това да побъбри с другарите на дюлгерски. Приседнала на кладенеца, баба Донка философски подема: "Аз не искам да живея до сто години. Видях по телевизията един столетник и хич не ми хареса." И тя като дядото гледа строго с проницателните си зелени очи. Но не съжалява като него, че езикът на зидарите скоро ще изчезне завинаги. "Такъв е животът - едно идва, друго си отива", казва и се усмихва. Източник: в. "Труд" |
За контакти:
тел.: 0886 49 49 24
novini@blagoevgrad24.bg