Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A
Бащата на Сияна - Николай Попов направи пореден трогателен пост за това какво се случва с родителите на загиналите деца по пътищата на страната след катастрофи. Ето какво написа той във фейсбук

Не зная дали сте напълно наясно какво се случва с нас – родителите на убити деца.

Пиша това не за съжаление, а за да бъда разбран.

Събуждаш се. Всичко е нормално.

Телефонът звъни и за секунди разбираш, че здравото ти, щастливо дете – отишло на училище, до магазина, на ваканция – е загинало.

Животът ти свършва на мига.

Ад. Болка. Мъка. Буца в гърлото, с която живееш всеки ден.

И още преди да осъзнаеш какво се е случило, започва гаврата.

В моргата ти подават визитки.

Адвокати.

Пред "Пирогов“ дори стои "дежурна“ G-класа.

Някои родители се връзват. Подписват договори, с които огромна част от обезщетението за детето им отива за адвокати.

Не е лошо да имаш защита. Лош е начинът – брутален, нагъл, нечовешки.

Понякога ти предлагат и пари, ако нямаш за погребението на детето си.

После започва вторият кръг на ада.

Месеци. Години.

Разследването не се движи от разследващите, а от вещите лица.

Експертизи се бавят с месеци и години.

От стотици вещи лица в страната, делата се въртят около 20–30 "избрани“.

Ако не са взели пари от другата страна, понякога ги искат и от теб – чрез адвоката.

Минава време.

Родители се разболяват.

Много умират, без да дочакат присъда.

С години влизаш в съдебната зала и слушаш как детето ти е умирало.

Как е агонизирало.

А ти стоиш и слушаш. Безсилен.

След 5–6 години – ако имаш "късмет“ – идва присъда.

Обикновено смешна.

Условна. Лека. Общежитие.

Не търсиш мъст.

Търсиш справедливост.

За да не умират други деца.

После обжалване.

ВКС.

Годините стават 10.

Накрая – окончателна присъда.

Всичко вече е забравено.

Получаваш някаква сума, която често отива за лечение на онкологични заболявания, отключени от болката и стреса.

Ако си жив – си полу-човек.

И дори тогава не свършва.

Има случаи, в които убиецът продължава да върши престъпления от затвора.

Заплахи. Закани. Палежи.

И ти сам ставаш разследващ, прокурор, адвокат, защото вече нямаш вяра в никого.

Тук е така.

Жалко.

Тежко.

Грозно.

И точно затова не спирам да говоря.